„Време разделно” е любимият филм на българите.

Изненадани няма.

В България дори естетическият избор е проекция на идеологията. Уж става дума за кино, за чисто изкуство, а всъщност работата пак опира до политика.

Без съмнение вотът на „Време разделно” е протестно-носталгичен, като двете понятия са в задължителна корелация. Художествените достойнства на филма са на втори план.

„Време разделно” с оригинално название „Време на насилие” не може да бъде разглеждан отвъд историческия контекст, в който е реализиран. Средата на 80-те, възродителния процес, мобилизацията на войската, „големите екскурзии” към южната ни граница…

Етикирана като „поръчково кино”, епичната творба на Людмил Стайков е рефлексия на конкретното време. В „поръчково” не влагам непременно негация. Голямото кино също може да бъде „поръчково”. Такъв е, да речем, шедьовърът на Сергей Айзенщайн за Александър Невски, такъв е „Броненосецът Потьомкин”. Това обаче не му пречи вече 70 години да оглавява повечето класации за най-добър филм в историята на киното.

Далеч по-важно е друго. Избирайки „Време разделно”, българите препотвърждават масовата си подкрепа за държавната политика по време на възродителния процес. Това е „да” за партийния патос и партийната логика при смяната на турски имена с български.

Политическата коректност осъди онези практики, но те битуват с позитивен знак в общественото съзнание. И никакви учебници по история, академични проповеди или евроатлантически ценности не могат да ги изкоренят, защото кодировката е на генотипно ниво.

Вотът за „Време разделно” е носталгия по твърдата живкова ръка. Носталгия по времето, когато Вежди Рашидов се казваше Веждю Радишев.

Но вотът за „Време разделно” е и протест срещу псевдо-коректния евфемизъм „османско присъствие”, заменил суровото, но справедливо „турско робство” в учебната програма на българските деца през последните 25 години.

Вотът е протест срещу ненакърнимата доминация на ДПС в обществено-политическите практики у нас във времената на многострадалния преход. Срещу усещането, че „турците пет века ни колеха, колят ни и днес, но този път в тандем с циганите”.

Ахмед Доган е най-мразеният български политик. „Време разделно” е най-харесваният български филм. Тук е заровено кучето. Няма да сме далеч от истината, ако го кажем и така: „Време разделно” е най-харесваният филм, защото Доган е най-мразеният политик”… И обратно.

Профански погледнато, навремето хората мразеха Ахмед Доган, защото привиждаха в образа му Караибрахим. Сега пък мразят Караибрахим, защото привиждат в образа му Ахмед Доган. В това безспорно се таи нещо племенно, примитивно, някакъв атаваистичен отглас от „вековната злоба на роба”, тук няма естетика или цивилизованост, но пък е репрезентативно за мисловните и идейни нагласи на населението.

Те не са помръднали и крачка от 1987 г., когато „Време разделно” удари всички рекорди по продажби и предизвика истински национален катарзис.

Нагласите са същите, въпреки цялата либерална пропаганда. Въпреки Брюксел, Вашингтон, НАТО, въпреки трабанта на Соломон Паси. Въпреки тъпотиите, че Русия ни е освободила от турско иго, за да ни пороби, че Априлското въстание било безсмислено, че нямало Баташко клане.

Въпреки безконечните фондации на Сорос, инфилтрирани на Балканите да промиват мозъци в посока на религиозната търпимост.

Каква търпимост, като няма справедливост, а чувството, че сме роби, рая, е по-живо отвсякога?. В повечето кърджалийски села и хляб не можеш да си купиш на български, но Лютви Местан продължава да агитира на турски пред сподвижниците си.

Велможите на Доган безчинстват като аги в отцепени от света феодални владения – иначе български територии. Новите Караибрахимовци цакат електората с „етническата карта” и бесуват в земеделието, строителството, пътната инфраструктура, производството и търговията с цигари.

Цели сектори от икономиката са неизменно резервирани за върхушката от ДПС без значение кой е на власт – червени, сини, царисти или гербери. Хората не приемат това като модел на „коалицинна толерантност”. Приемат го като дупедавщина, съвременна попкръстювщина.

И гласуват за „Време разделно” в една привидно артистична класация, която трябва да оценява само художествени факти. Малък протест срещу задкулисната омерта на еничарите.