Войната на доносника Кеворкян с моето семейство

Войната на легендарния доносник Кеворкян със семейството ми е твърде стара.

Бях ученик в бургаската английска гимназия, може би 10. клас – 1988-1989 г., когато той пристигна на среща с учители и ученици. Тогава не знаех нищо за него, просто лице от екрана, което запълваше неделните вечери.

Не посетих въпросната среща, нито разбрах кой и защо я организира. После обаче ми казаха, че Кеворкян говорел за дядо ми – предал бил Атанас Манчев. Този слух обикаляше из средите на местните активни борци против фашизма. Провокираше го тъй нареченото „каблешковско лоби“, близки и роднини на Манчев. Повечето от тях – култаджии, държаха си Сталин на портретчета на нощното шкафче.

Искрено се изумих защо му е притрябвало точно на Кеворкян да отваря тази рана. Учудих се и защо поддаква на местните сталинисти, с какво го държат и как го мотивират. Изобщо как някаква регионална партизанска история отпреди половин век може да му е тема. Тук, казах си, има нещо друго, нещо лично, нещо, за което не подозираме.

По-късно баща ми обясни фиксацията на Кеворкян с това, че го карал неговият приятел Богомил Райнов. Богомил и баща ми имаха стар конфликт, още от времето, когато са били секретари на писателския съюз. После баща ми написа една апокрифна статия за Райнов и неговата поема „Пантеон“, в която се отричаше официално от Сталин. Статията е от 1986-7 г. и тогава никой не посмя да я публикува. Разнасяха я от ръка на ръка и така е стигнала и до самия Богомил – пословично отмъстителен човек.

Всъщност в статията си баща ми припомня как Богомил Райнов се е отказал от баща си Николай Райнов по времето на Червенков. Това го е жегнало Богомил, това не е успял да прости. Активирал е по ченгеджийска линия приятеля си Кеворк – агента от ДС Димитър, и…се е почнала вендетата против семейството ми. Решили са като контрамярка да активират историята с бащата на баща ми – тоест дядо ми, и да го изкарат предател.

С нашите камъни по нашата градина.

И така вече 30 години. Кеворк не спира. Вече не го прави заради Богомил. Прави го заради мен. Ще поясня защо.

През 2006 г., докато издавах „Уикенд“, една наша репортерка взе интервю с Янчо Таков. Темата е ясна – Кеворкян и как е обсебил предаването в началото на 80-те години.

Интервюто бе повече от скандално, излезе като челно заглавие на вестника. Седмица по-късно Кеворкян взел отнякъде телефона ми и се обажда. Дотогава не го познавах. Започна заядливо, със закани как щял да ни съди, какво щяло да се случи и прочие. Предложих му да отговори с интервю. След дълги размисли, нови обаждания и срещи прие. Написа си го сам – на публиката трябва да е ясно, че всички интервюта с Кеворкян по вестниците са писани от самия него. Той си задава въпросите, пише си отговорите, а после като автор се подписва човек от съответната редакция.

Излезе контра интервюто с някакво гадно заглавие, типично за манталитета му – „Янчо Т. си е все в кучи отвор“. Изобщо Кеворкян обича фекалната лексика.

След това направих грешка. Въпреки скрупулите ми за историята с дядо ми, въпреки предупрежденията на мои близки, започнах активно да се виждам с този човек. Разбира се, в обичайната компания на съдружника ми Мартин Радославов. Тримата се развличахме и кодошехме с разни хора в сладкарницата на „Кемпински“. Всяка седмица по веднъж. Вицове, лакърдии, майтапчета – голяма веселба падаше.

По онова време той тъкмо се бе скарал с Краси Гергов и се чудеше как да му го „вкара“.

Някъде към средата на 2008 г. Кеворкян се похвали, че написал книга със спомени. Да сме я  пуснели по будките заедно с „Уикенд“, за да има голям тираж. Нова грешка – съгласих се, пуснахме я набързо – без договор, без нищо. От издателството ни „Милениум“ все настояваха да подпишем договор, но Кеворк се опъваше – хайде сега, договор, моята дума тежи повече от всякакъв договор.

Не искаше човека документи, искаше си парите на ръка.

Първата му книга се продаде добре. Шофьорът ми лично му занесе у тях в Бояна плик с пари – петдесет процента от печалбата. Десетки хиляди левове.

Пуснахме и втора книга. Пак без договор. Пак парите на ръка. Примоли се да пуснем и книга на един негов приближен – Антон Стефанов, за „легендата Всяка неделя“. Книгата вече бе излизала веднъж, ама що да не излезела пак, в по-голям тираж? Хайде, и на това угодих. Естествено, по будките бе пълен погром, никой не искаше да чете подобни глупости.

Жена ми, която управлява „Милениум“, се сърдеше, обаче как да откажа на Кеворк, на този „велик пич“, на тази „телевизионна легенда“?

Година по-късно, вече през есента на 2009 г., Кеворкян цъфна с трета книга. Някаква боза – събрал коментарите си от „Труд“, кръстил ги „Приказки от телевизията“. Моля ви се, издайте ги… Наново същия цирк, само че този път от издателството се заинатиха: без договор няма да стане. Връчиха му един наш стандартен договор, той се разсърдил, скъсал го, псувал… Не му се искаше на човека да си вади на светло доходите.

Така се сдърпахме. Аз излязох от „Уикенд“, направих „Ретро“, мина се време и отмъстителният д0носник реши да атакува. По най-подлярския начин. Подал жалба до прокуратурата, че съм го измамил, подвел съм го да си издаде книгите, отказвал съм да подпиша договор с него и не съм му платил ни стотинка?! За целта отишъл лично при тогавашния главен прокурор Борис Велчев – одиозна, срамотна фигура, която сега се кипри и синекурства в Конституционния съд на България.

Велчев и Кеворкян обядваха често заедно. По принцип номерът на Кеворк е да „вербува“ поредния главен прокурор и така да се разправя с противниците си. Приложи го спрямо Костов, Краси Гергов, Михнева…

Използвал дружбата си с Велчев и го навил да форсира атаката срещу мен. Велчев лично резюлирал жалбата, пратили я в ГДБОП, където по това време командваше Флоров. Започнаха разпити, кръстосани разпити, очни ставки, унижения – на мен, на жена ми, на бизнес партньорите ми, на мои колеги от офиса… Велчев и Кеворкян не бива да се заблуждават, че някога ще им простя.

Чест прави на момчетата и момичетата от БОП-а, че не се поддадоха на натиска. Беше ясно, че измама няма. Крадецът викаше „дръжте крадеца“. Приключиха производството с мнение, че няма извършено престъпление. В случая ставаше дума за типично набеждаване в извършване на престъпление. Кеворкян си беше получил парите, а самият той отказваше да подпише договори за книгите си, които аз едва ли не насилствено съм му бил издал, без негово позволение…

Доносникът си е доносник. Клеветникът си е клеветник. По всяко време, при всеки режим, при всяка власт.

Заинатих се, отидох в Комисията по досиетата и получих достъп до всичките му отвратителни досиета. Публикувах ги в ПИК, предстои да ги издам в отделна книга. Паметник на мерзостта. Десетки страници гадости за Димитри Иванов, Дончо Цончев, Румяна Узунова, озлочестени съдби, съсипани кариери и биографии… И този тип, агент Димитър, продължава да се пъчи като „жива легенда“, да пописва коментари в „Преса“ и „Стандарт“ (все вестници на негови колеги – агенти на ДС) като последна инстанция…

Сега активирал против мен една провинциална уруспия, безродна, бездетна, неосъществена журналистка, бездарна поетеса, алкохолизирана митоманка. Блъска по цял ден в сайтчето си гадории за мен, баща ми и дядо ми. Въобразява си, че ще й се размине. И още един клет гей, който се пише за съсобственик на новинарска агенция. Пак безроден, пак бездетен… Ееее, има сигурно някаква закономерност в това, че истинските ми врагове нямат деца. Кеворкян пък има, обаче пази боже от такъв син като неговия – Таквор, криминален престъпник с три влезли в сила присъди за побой, повреждане на чуждо имущество…

Така съдбата си отмъщава на доносника.

Няма по-голямо наказание от това: да нямаш деца, или децата ти да са престъпници.

 

 

 

2 Comments on Войната на доносника Кеворкян с моето семейство

  1. Не се безпокойте, съдбата достатъчно е наказала този човек – мразен от всички, дори от най-близките си. А тези , които му се пишат приятели, всъщност тайно го ненавиждат, но се боят от него и лицемерничат. Кеворкян може да бъде легенда само в собственото си перверзно съзнание…

  2. а защо ги лансират оше тези доносници?

Leave a comment

Your email address will not be published.

*