Живите редактори изкарват пари от мъртвите редактори.

Така горе-долу се получава покрай истерията „Шарли Ебдо“, сюблимирана в крайно успешен маркетингов продукт.

Приходите от продажбите на траурния брой на списанието надхвърлят 10 милиона евро. Тиражът е скочил от 40 000 на близо 5 милиона. Абонаментът – от 4 000 на 100 000.

Къде ще отиде цялото това имане, в чий джоб? Досега не съм чул декларация на оцелелите, че възнамеряват да предоставят печалбата на семействата на избитите.Или че ще я дарят за благотворителност, за хуманни цели.

Цялата работа намирисва на лешоядство. Смъртта е най-печелившият бизнес и трагедията с „Шарли Ебдо“ го доказва за пореден път.

Етично ли е обаче да акумулираш тираж и влияние покрай гибелта на колегите си? Етично ли е да печелиш, гаврейки се с вярата на инакомислещия?

„Свободата на словото има граници, никой няма право да посяга на чуждата религия“, обяви не друг, а папата.

Думите му са мъдър урок за всички новоизпечени „Шарлита“ по света и у нас.

Нескромно казано – бях сред първите, които обявиха, че не са „Шарли“. Че „Шарли“ е поза, маниерничене, опасна комерсия, прикрита зад високопарни фрази. Ниският морал на оцелелите френски редактори, припечелили от мъката, ме уверява в правотата ми. А най-страшното е, че инатливата им алчност е на път да разпали всемирен религиозен конфликт с непредвидими последствия и проекции за човечеството.