Из фейсбук протестърите общуват като във филма на Фелини „Сладък живот“. Говорят, говорят и току някой забие другия с въпроса „Ти ходиш ли на работа?“.

Или пък друг внезапно се присеща: „Айде чао, че утре съм рано на работа“. „О, ти ходиш на работа?“, искрено се чудят отсреща.

Странна работа – да се чудят, че ходят на работа. Декадентите на Фелини и те бяха така:

„Марчело, да те запозная с моята приятелка…еди коя си. Тя ходи на работа!“

И Марчело изумен мига на парцали.

Ходенето на работа за нашите подслушвани и репресирани протестъри се е превърнало в екзотика. Да си „щатен“, да спазваш работно време, да изкарваш заплата е някакъв вид анахронизъм, мизерен остатък от гнилите соцвремена.

Ако ходиш на работа, ти не можеш да бъдеш напълно отдаден на делото. Как ще смогнеш да си в 9 в сутрешния блок, в 11 – на митинг против Цацаров пред Съдебната палата, в 3 – пред КФН срещу Мавродиев, а междувременно да си постоянно онлайн и да бълваш статуси за „Цеко от Алеко“?! Трудна работа, направо непостижима, ако си клет чиновник.

Трудовият договор е окова за неспокойното сърце на протестъра. Никакви щатни ангажименти, те само пречат на борбата. За прехраната са се погрижили от фондация „Америка за някои българи“. Да живее Долче вита!