Killing me softly…

Да пиша за Живков навръх рождения му ден без носталгия, е немислимо. Нали половината от живота ми мина в неговото време. По-добрата половина…

Говорейки за миналото, всъщност говорим за себе си в миналото. Когато си мисля за Живков, тъгувам по онова момче, което бях през 80-те. И оценката ми не може да бъде обективна, все пак не съм историограф.

Преди седмица в ПИК пуснахме анкета „Коя от изброените личности е най-подходяща за президент на България?”. Уж на шега сложихме и Живков. Малко черна шега, човекът все пак не е между живите, как да се съревновава с Плевнелиев, Първанов, Борисов…

Оказа се, че се движи твърдо на първо или второ място. Далеч пред действащия държавен глава.

Това вече не е шега, не съм убеден дали е и носталгия.

В сърцата на мнозина Живков не е мъртъв, както не умира споменът за младостта и за по-хубавия, по-ведър, спокоен, уреден, смислен живот, който водехме при социализма.

Свят, в който имаше идеали и ценностите не се изчерпваха с размера на банковата сметка, промоциите в „Лидъл” или новата кола в гаража.

На мен лично онова време ми липсва толкова повече, колкото повече се отдалечавам от него.

Казвам го с риска да мина за „комунист”, „червен боклук”, „рубладжия” и останалите производни на модерната неолиберална пропаганда.

Усещането за разпад, за липса на смисъл в съвременна България е повсеместно. Живков и онова, което олицетворява той, е антитеза. Не можем да върнем времето назад, не можем да бъдем онези, които бяхме, но това не променя фактът, че сме безкрайно виновни. Виновни за безпътицата, която ще завещаем на децата си.

Истината е, че няколко поколения българи се провалихме в опита на съградим нормална държава. И сега се спасяваме поединично – някои в чужбина, някои в духовна емиграция, повечето – с конформизъм.

Докато сме живи, споменът за Живков ще ни топли. В този спомен има нещо религизиозно, нещо безпомощно, нещо от народното християнство, той е като кандилото в кухнята на баба ми. Частица от изгубения бог, привнесена у дома, копнеж по неслучилото се. 

Жалко наистина, че такива са ни спомените, но след като настоящето е толкова пошло и явно е невъзможно, не по силите ни да го променим, остава да се уповаваме на миналото.

Докато сме живи.

Дано незаразените с тази убийствена меланхолия следовници успеят да подредят живота си и мястото, което обитаваме, по-добре от нас.

Leave a comment

Your email address will not be published.

*