Светлана Алексиевич е новата лауреатка на Нобел за литература. Представят я като „журналист и писател“, като акцентът е върху първото. Всъщност тя е публицист, книгите, които пише, са документални. За Втората световна война, за Чернобил, за войната в Афганистан…

Талантлива, будна авторка, моите уважения, но…

Алексиевич не твори художествена проза, тя не е писател в класическия смисъл на думата. По-добре да кажат, че й дават Нобел за публицистиката.

Трябва да призная, че съм пристрастен и че от доста години моето издателство „Милениум“ публикува на български великолепните и мъдри романи на Амос Оз, един от постоянните фаворити за литературния Нобел. Тази година пак ме доядя, че не спечели Амос. Но ме доядя и за Филип Рот, и за Боб Дилън, и за Мураками, и за Умберто Еко. Извинявам се, но на техния фон Светлана Алексиевич е като Ориана Фалачи до Кърт Вонегът. Несравними стойности, все пак.

Едва ли „академиците“ от Нобеловия комитет не съзнават това. Излиза, че изборът им е предизвикан от нещо друго. И това „друго“ според мен е откровената политизация на една от най-престижните международни награди, която би трябвало да се присъжда изцяло по естетически критерии.

От години насам Светлана Алексиевич е отявлен публичен опонент на руския президент Владимир Путин. Родена в Украйна, тя критикува жестоко анексирането на Крим, както и цялостната вътрешна и външна политика на Кремъл.

Ето откъси от скорошни нейни интервю в „Ди Цайт“:

„Войната на Русия срещу Запада вече започна. Не искат да го повярват нито в Русия, нито на Запад, но страната вече е съвсем друга. Откъде изпълзяха този примитивен милитаризъм, тази ретроградност, това помрачение? Ние се питаме това всеки ден. В Европа навярно също се питат. Защото хората на Запад искат просто да живеят нормално и в мир, докато руснаците са готови да умрат за героичната идея. Разликата е фундаментална…“

„Гледам лицата на хората по улицата. Демонстрирали сме заедно през деветдесетте години, бяхме стотици хиляди. Скандирахме: „Свобода! Свобода!”. Какво се случи с тези хора? Сега скандират: „Путин! Путин!”. Той е узурпирал душата на обществото, защото притежава интуицията да дава израз на народната воля. Путин олицетворява мъжкарството, православието, бляновете да бъдем велика сила – все архаични, митологични, мрачни неща…“

„Цели 25 години живяхме с надеждата, че Русия ще стане една по-добра страна, но това не се случи. Русия е изпаднала в някаква реваншистка лудост. Допитванията показват, че ако сега има президентски избори, Путин ще бъде преизбран с 80 процента. Русия – това е Путин. Без Путин няма Русия. Така мислят мнозина…“

Светлана Алексиевич не мисли като „мнозината“ и това е нейно право. Въпросът е дали неочакваният Нобел не е именно заради тези нейни „размисли“ по адрес на Путин, а не заради книгите й, които – пак повтарям, са чиста публицистика, не литература.

Награждава ли я Европа за критиките срещу Русия? Обладала ли е конюнктурата и Шведската нобелова академия? Ако е така, ценностната деградация на самоопределящото се като „справедливо“ и „либерално“ западно общество става пълна.