Цолова, Николаев и Хекимян са „Шарли“. Е, аз не съм. И да ме разстрелят, няма да стана водеща новина на CNN
Мемориален кич цял ден по телевизиите. В Нова сменили заставката си и сега се представят като „Аз съм Шарли“.
Видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак.
Е, аз не съм Шарли. Не се изживявам като Шарли, не мога да бъда Шарли, не ми е работата да съм Шарли. Ако Цолова, Николаев, Хекимян и сие се възприемат като журналисти под обстрел, аз предпочитам честно да отвърна глава и да призная: не съм от тази порода, аз съм си Недялко от ПИК. Хубав, лош – това е положението. Колкото и да ме разстрелват, няма да стана водеща новина на CNN, нито Барак Обама ще пролее сълза за мен.
Навремето един герой на Иван Радоев от пиесата му „Кълбовидна мълния“ казваше: Като не можах да стана Джордано Бруно, поне да си остана Цеко Цеков.
Българската журналистика винаги е имала проблем с идентичността. Винаги е искала да бъде нещо друго. Винаги е претендирала, че е това, което не е. Някои може да нарекат това национален комплекс, но по-скоро става дума за професионално чувство за малоценност. Синдром на не-случването, маскиран претенциозно като „висока топка в професията“.
Може да съчувстваш на избитите зверски колеги от Франция, без да се правиш на „Шарли“ и да кичиш фейсбуците си с траурни емблеми. Съпричастността е въпрос на вътрешна потребност, не е плакат. Преживява се в селенията на душата, а не се „шерва“ в социалните мрежи. Другото е бутафория, асамблея „Знаме на мира“, „детска планета“…
Добре е да знаем кои сме и къде се намираме. Добре е да не изпадаме в самозаблуди, че сме повече от това, което сме, защото така заблуждаваме и публиката си.
А истината е, че – слава богу, не виждам повод засега някой да разстрелва български журналисти. Няма храбреци, достойни за убиване между нас, колеги.
Изключително правдив текст. Просто съм потресена от тази бутафорна съпричастност на колегите, от тези шумни публични строени клетви с плакатчета в ръка, почти рецитация от пионерските години… Светла да е паметта на колегите от Париж, но използването на този панаирджийски шум е унизителен за цялата гилдия. Това балканско комплексирано проектиране на собственото усещане за „никой“ върху френските известни карикатуристи показва в каква душевна дупка е потънал нашего брата. Досрамя ме!
Приятелю, пише жертвите в Кербала и Бургас и защо франция не плачела за нашите. Или защо нашите журналисти се пренасят. Това което се случи във Франция не е само смъртта на 17 или 18 човека. Това е сблъсък на свободолюбивия човешки дух с фанатизма. А иначе по света загиват хора постоянно , Имаше и двете кули и Мадритското метро и НИКОЙ НЕ БЕШЕ „ШАРЛИ“ … Но сига е ДРУГО , можеш само да съжаляваш ако не го разбираш !!!!