Стефан Шарбоние – Шарб, Жан Кабю, Бернар Мерлак – Тинюс, Жорж Волински… Жертвите от редакцията на „Шарли ебдо“. За два дена наизустихме техните имена, разпознаваме безгрешно лицата им, снимките им се въртят денонощно в ефира на телевизиите, палим свещи пред френското посолство, а цялата прогресивна журналистическа общност се кичи с траурната емблема „Аз съм Шарли“.

Лека им пръст на хората. Мемориалният кич, показната съпричастност, позьорството на телевизионните ни водещи едва ли са утеха за близките им. Едва ли са и щит пред ескалиращата агресия на религиозния фанатизъм.

Сега обаче искам да си припомним едни други имена. Георги Лазов, Ивайло Кепов, капитан Георги Качорин, старши сержант Иван Инджов, младши сержант Антон Петров, редник Свилен Киров, лейтенант Николай Саръев, Мустафа Кьосов.

Помните ли ги? Кои бяха те? Нещо смътно проблясва в съзнанието ви, но не сте съвсем сигурни.

И тук е стаена най-голямата тъга, по-силна от болката. Нашите сънародници, паднали жертва на същия този религиозен фанатизъм, са обвити в забвение. А беше само преди 10 години, преди 9, преди 3…

Шофьорите Лазов и Кепов бяха екзекутирани от „Ал Кайда“ в Ирак. Качорин, Инджов, Петров, Киров и Саръев загинаха при терористично нападение на базата ни в Кербала. Мустафа Кьосов пък е шофьорът на автобуса, взривен на летище „Сарафово“. За тях вече никой не пали свещи. Освен семействата им…

Впрочем и когато ги споходи гибелта, светът остана безмълвен. Нямам спомен някой в Париж да се е потресъл от обезглавяването на Лазов и Кепов. Не съм чувал френското журналистическо братство да е потъвало в скръб по избитите български войничета от Кербала. Нито пък френската армия да им е отдавала чест. Нямаше и запалени свещички пред посолството ни в Париж.

С това не искам да кажа, че не бива да страдаме за карикатуристите от „Шарли ебдо“. Искам просто да помоля да не преиграваме и да градираме стойностите. България също е дала своите свидни жертви във войната на терора, но те отдавна са забравени. А трябва да са ни по-важни от „Шарли“.

Малцина благоволяват да ги почетат в годишнините от смъртта им, по една паметна плоча даже няма поставена за тях, държавата нехае за близките им. Да не говорим за Европа, която постоянно изисква от нас състрадание и солидарност, но когато опре до българските драми, високомерно извръща глава.

За карикатуристите светът страда колективно, защото са французи. Българите – кучета ги яли, нали са българи.

Лазов, Кепов, момчетата от базата в Кербала, взривеният шофьор… Има смисъл да си припомним и за тях, докато оплакваме „Шарли“.