224 загинали при взрив на руски самолет над Египет.

43 жертви на атентат в Бейрут.

128 покосени при зверски терористичен акт в Анкара.

Това е само от последния месец.

Българската социална мрежа обаче „завря” и стана съпричастна едва след стотиците погубени при нападенията в Париж. Телевизиите, които юнашки проспаха атентатите, изведнъжг украсиха емблемите си с траурни лентички.

Je Suis Parisien. Аз съм парижанин. Царе сме на позите.

Хубаво.

А защо не „Аз съм ливанец”? „Аз съм руснак?” „Аз съм турчин?”

Защото не е толкова престижно? Защото е извън либералния мейнстрийм? Защото такава е модата във Фейса и…няма как, и аз ще си ръгна на стената френското знаме, нали всичките ми приятели го правят?

Или защото просто не ни пука за някакви си ливанци и турчаля. Да не говорим за руснаците. Виж Париж, Франция, това е друго нещо, класа, кой не ходи на олинклузив екскурзии с включена обиколка на Сена и Лувъра, ранна вечеря в „Лидо” (късните са по-скъпи) плюс нощувка в четиризвезден хотел? Кой не си е окичил хладилника с магнитчета на Айфеловата кула? Туристическа класика.

Впрочем плачът по Париж не е от вчера. Москва на сълзи не вярва, но във Франция се къпят в тях.

Помните ли?

„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, – плачете! – лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!…

…Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства…

…Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?… И ще бъде ден – ден първий.“

За който не помни – Христо Ботев, „Смешен плач”, „Дума на българските емигранти”, 1871 г.